“Това е Европа”…
Петър Добрев *
Когато преди време разговарях с холандския адвокат Роже Флюгелс, експерт в областта на достъпа до информация, той на няколко пъти използва израза “това е Европа” - все, за да се възмути от някакви очебийни несправедливости и корупционни схеми в родината си.
Неговото “това е Европа” е същото като нашето отчаяно “това е България”, с което често обясняваме типични пасторални сцени у нас. Като диалозите между Коритаров и Кеворкян по СКАТ, например, или като лакърдията, която в момента тече около “човека глас” Красимир Аврамов и “ключовото” му за България участие на “Евровизия”. За нищо на света не бихме си позволили да опишем тези сцени тип “сръбска сватба” с флюгелсовото “това е Европа” - срамота.
За нас Европа все още е пример, далечна мечта, коректив и сигурен антоним на “всичко просташко и балканско”, което виждаме около нас. За това думи, като тези на Роже Флюгелс, ни изглеждат малко снизходителни, даже обидни - защото развалят идеалния ни образ за Европа. А тя няма как да не е идеална - от Освобождението насам все я догонваме. Но ако за живелите активно преди 1944 година Европа е била жива позната реалност, то за всички, родени след това, Европа е мит. Земята на пълните магазини, шарените стоки, лъскавите коли, хотелите, благоденствието, щастието. Мястото, където няма радиоточки със съветска музика, манифестации и пионерчета. Европа е безгрешна и недостижима.
Моето поколение също израстна в период, в който все пак можеше да се ходи в Европа, но със сто визи в джоба. Идеите за “Запада” при повечето от нас бяха оформени от родителите ни, за които Европейски съюз и Атлантида имаха почти еднакво приказен характер. Образованието в чужбина беше цел в живота за всяко семейство, което с китки здравец, тава баклава и мини-потоп от сълзи изпращаше надалеч колкото се може повече от децата си, “за да направят това, което на нас не ни беше позволено”.
И така геройски, с плетената шапка от баба, много млади българи се отзоваха в Европа…, за да не им хареса. Вместо да станат поредната порция герои като тези от “Мисия Лондон” на Алек Попов, те не заклаха нито една патица от “Хайд Парк”, не гледаха стари бабички, които да им припишат имение в Йоркшир и не забравиха българския за няколко години (като “човека глас”, между другото).
И за това никак не беше виновна Европа, която наистина е далеч по-подредена, културна, цивилизована и модерна от постсоциалистическа България. В нея ги няма Кеворкян и Коритаров. Бившите лидери от Гестапо са в затвора, не по телевизията. Но Европа просто не беше перфектна. Не беше обетованата земя, за която бяхме слушали от родителите си, които пък само си я бяха представяли.
От разбиването на митовете боли най-много, но ползата е безспорна. Както казва Александър Морфов, “само когато си навън, можеш да разбереш кой си и кое е мястото, в което живеем.” Така много представители на моето поколение останаха с излъгани надежди за Европа - завършили всевъзможни “престижни” университети, които противно на очакванията на всички баби не осигуряват пет цифрена стартова заплата, измъчени от носталгията, с поразбит личен живот, понапълнели с няколко килограма от ядене на “фиш енд чипс”, но разбрали няколко основни неща.
Като това, че корупция, простотия и несправедливост има навсякъде по света и тя не е генетично заложена само на хората в България. Също, че образованието в чужбина не е перфектно и не е Божи дар, който автоматично те качва на върха на света - пак трябва повечето работа да свършиш сам. Не на последно място - че емиграцията в края на 20 и началото на 21 век не е неописуемият късмет, който са имали малцината избягали около 9 септември, а повече спорно откъм смисъл за младите хора преследване на илюзии.
Защото противно на усилията на голяма част от българските политици, самото наличие на пазарна икономика успя за 20 години да превърне България в страна с прилично стопанство и много ниска безработица, в която за младите работа има. Корупцията, простотията и несправедливостта са си тук и не мърдат, но поне вече е ясно, че в по-малък мащаб подобно е статуквото и в Европа. Вече е лесно да се разбере, че положението у нас няма да стане перфектно, но от гражданите зависи то да се подобри и да заприлича все повече на западното.
Колкото повече хората в България осъзнават, че от тях зависи да направят държавата подредена, културна и цивилизована, толкова повече ще се нормализира и разбирането ни за Европа и за самите нас. В момента то все още се полюшва между представата за мечтания западен рай и комплексарското отрицание на всичко европейско в стила на много от националистическите ни партии. Истината, вероятно, е по средата и е казана отдавна от Стефан Попов, който е имал възможност да опознае същността и на Европа, и на България: “Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?”
Когато имаме тази лишена от митове представа и изградено вътрешно равновесие, можем вече конкретно да се замислим какво точно искаме да вземем от Европа и какво не, за да не изпаднем в смешната ситуация на героите на Каравелов, които отиват в Париж патки и се връщат гъски. Ясно е, че България взима като пример икономическия успех на Ирландия, но дали искаме и не особено “европейското” алкохолизиране на местните младежи, които изведнъж се оказват с предостатъчно пари и твърде малко цели и амбиции? Дали, също така, България може просто поради членството си в ЕС да достигне Ирландия или трябва да усвоим и някои от неалкохолните навици на ирландците, които са ги направили по-богати?
Също стои въпросът, искаме ли да усвоим всички тези навици и възможно ли е това? България е европейска страна, но елементи от нашата култура са по-близки до Ориента, отколкото до западна Европа. И за това има съвсем логични обяснения като избора на православието за религия, пет вековното принудително пребиваване в системата на Османската империя, както и съвсем скорошното присъствие от грешната страна на Желязната завеса. Дори да приемем, че теории като тази на Макс Вебер за влиянието на религиите върху социалното и иконимическо развитие са спорни, то само простият пример, че по времето, когато в Ирландия Джонатан Суифт е разсъждавал върху проблемите на капитализма, българите са на ниво пореден опит за освободително от османското робство въстание - този път Мариното, което естествено бива удавено в кръв от еничарите - говори достатъчно за произхода на разликите в културата, политическата философия и гражданските ценности.
Тези разлики не са по правило в ущърб на България и това лесно се вижда от досег с истинската, а не митологичната Европа. Обикалящият целия свят писател Илия Троянов казва, че “в България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора и се подценява факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо.” Въпросът е, тези черти да се осъзнаят - и ако някои от тях са доказано вредни, да бъде намерено решение за корекцията им. Ние не трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила - културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.
Българското общество има много проблеми, които се виждат с кратка разходка по улиците, но повечето от тях са лечими. Лекът няма да дойде с желанието, българите с натискане на копчето да станат европейци, защото това просто е невъзможно. Няма да стане и с постоянно реване от местната простащина и изостаналост, от която задължително трябва да се емигрира. Пътят по-скоро ще е в реалните демитологизирани представи и гражданската работа по конкретните неща, които трябва да се усвоят, направят или зачеркнат. И колкото и работа да се свърши, България пак едва ли ще стане рай. “Това е Европа” …
Есето е писано по поръчка на сп. Аргументи
* Петър Добрев е български публицист, завършва журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Статии на автора могат да се прочетат и в изданията e-vestnik.bg, в. „Култура”, в. „Дневник”, mediapool.bg, както и в личния му блог За българските работи