АРГУМЕНТИ

Коментар на позицията на юриста Христо Беров прави Борислав Цеков, автор и вносител на Закона за вероизповеданията, в разговор с Весела Илиева

Къде вижда съдът в Страсбург проблеми в настоящия Закон за вероизповеданията?

Съдът в Страсбург към днешна дата все още не се е произнесъл. Така че всякакви твърдения, които се чуват тук-там, засега почиват главно на слухове и спекулации. Трябва да се подчертае обаче, че Европейският Съд по правата на човека не се произнася по българския Закон за вероизповеданията, а по конкретни индивидуални жалби на български граждани, които претендират, че техни права са били нарушени от българските власти. По Закона за вероизповеданията и неговото съответствие с Конституцията и международните конвенции, както е добре известно, се произнесе Конституционният съд.

В интерес на истината, досега има едно ясно становище на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), в техния мониторингов доклад, свързан с новия български закон. Този доклад датира от 2003 г. и в него, както е известно, Законът за вероизповеданията, беше приветстван като много важна стъпка напред в гарантирането на свободата на религиите в България. Казва се още, че законът, като принципи и текстове, не нарушава стандартите на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и се изразява надежда, че практиката по прилагането му ще бъде в тази посока. Ще припомня, че делегацията на ПАСЕ, посетила България по този повод, се срещна с всички вероизповедания (включително с групата около Инокентий), с ръководствата на парламентарните групи в 39-то Народно събрание и с правозащитни организации.

При проблеми, аналогични на кризата в клира на БПЦ, бързо се сочи принципа на държавна ненамеса във вътрешноконфесионални въпроси, като защитен механизъм за суверенността на вероизповеданието. Не губи ли обаче преди всичко секуларизмът субстанцията си в модерната правова държава, ако на държавата се възлагат функции, с които тя се задължава да решава вътрешноцърковни проблеми на което и да е вероизповедание и по този начин да се обвързва с отговорности, които могат да нарушат секуларния й характер? Не претоварваме ли държавата с отговорностите, които в модерните либерални демокрации носи вероизповеданието при вътрешнорелигиозни проблеми?

По отношение на Българската православна църква (БПЦ) през периода 1992-2001 г. имаше системна партийно-политическа и държавна намеса в нейните вътрешни дела. Един чиновник в Министерския съвет, шеф на дирекцията по вероизповеданията, уволни Негово Светейшество Патриарх Максим. Печално известният Христофор Събев и неговите партийни гавази превземаха с взлом храмове и манастири. Не се посвениха да окупират и Синодалната палата в София. Открадната и вероятно унищожена беше огромна църковна документация. Говореше се за ‘синя’ църква и ‘син патриарх’ и се унижаваше и неглижираше каноничния и легитимен Свети Синод на БПЦ. Държавата буквално се подиграваше с Църквата. На всичко това се сложи край с идването на власт на Симеон Сакскобургготски и по-сетне с приемането на новия Закон за вероизповеданията през 2002 г. В съответствие с препоръките на Съвета на Европа бе премахната ролята на Дирекция Вероизповедания да регистрира и да се произнася за избора на ръководствата на отделните вероизповедания. Държавните институции сториха необходимото за да се отстранят последствията от невижданата в никоя държава от Източна Европа безогледна намеса и опитите за създаване на една подвластна на партийни тежнения църква, макар и в демократични условия.

Ако според Вас намесата на секуларната власт в примера с правителството на Филип Димитров във вътрешноцърковен проблем е неправилна, то как дефинирате като юрист и християнин нахлуването на въоръжени лица, частни сили за сигурност и полицията в църквите на алтернативния синод и побоите в храмовете през 2004 г.? Как да гледаме на убийството на отец Камберов?

Полицията, в изпълнение на легитимно искане на Църквата и по разпореждане на прокуратурата, в съответствие със законите на страната, възстанови законността и защити нарушените права на БПЦ и нейните духовници. Лицата, които незаконно и против волята на легитимния собственик на храмовете в лицето на БПЦ, ги владееха бяха отстранени. Така, както би се случило във всяка държава и по отношение на всеки, който погазвайки закона владее нещо, което не е негово и на всичкото отгоре се съпротивлява на легитимните претенции на собственика. За сведение на църковните юристи – тук каноничното право няма никакво отношение, защото и вероизповеданията са длъжни да спазват законите и Конституцията на държавата. Що се отнася до твърденията за насилие, никой до този момент не е доказал, че е имало необоснована и нарушаваща закона употреба на полицейска сила – къде са съдебномедицинските експертизи, къде са жалбите срещу полицията и пр.? Е, имаше грозни сцени, като например, тази която обиколи ефира - как един търговец, надянал расо (между другото, осъждан за крупни финансови далавери) отказваше да изпълни разпореждането на полицията, крещеше и се тръшкаше по земята, докато полицията го извеждаше. Но това е за сметка на морала на въпросното лице и на онези, които смятат поведението му за морално допустимо.

На убийството на отец Камберов можем да гледаме единствено по начина, по който гледаме на всяко криминално убийство. В най-висша степен осъдително и с най-дълбоко морално презрение. Не приемам обаче клеветническите лъжи, че едва ли не среди от висшия клир на БПЦ са замесени най-пряко в това гнусно деяние. Защото няма нито едно доказателство за това. А, съгласете се, да се лъже или съчинителства без оглед на фактите и доказателствата е доста греховно не само от християнска гледна точка.

Доколко според църковния канон на Българската православна църква е легитимен изобщо патриарх Максим и синодът му, предвид факта, че е назначен на 8 март 1971 г. от Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия, което на свое заседание взема решение за глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа именно ловешкият митрополит Максим като удобен и послушен на режима? Особено тесни са връзките му с тогавашния шеф на Комисията по църковните въпроси към правителството Михаил Кючуков, с Добри Джуров и със самия диктатор Тодор Живков. Няма църковен събор за този и всеки друг избор на патриарха и на настощия клир - българските православни християни са поставени пред свършен факт да приемат за легитимен един избор наложен им от тоталитарната власт?

Този въпрос няма нищо общо със Закона за вероизповеданията. Кой е българският патриарх не се решава нито със закон, нито от съда. Не е необходимо да навеждам други аргументи, освен част от мотивите, с които Конституционният съд отхвърли исканията на привържениците на разкола – „Заварено от новия закон е обстоятелството, че Българската православна църква е с утвърден устав, постоянно действаща организация и собствено имущество. Съгласно този устав църквата се управлява от Светия Синод, неговият състав и местонахождение са обществено известни и международно признати. Достатъчно е да се напомни, че главата на Католическата църква (и на държавата Ватикана) Йоан-Павел II при посещението си в България посети и Светия Синод. Всички упоменати факти спадат към категорията на общоизвестните факти и се подразбират в разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от Конституцията. Ето защо съществуват достатъчно аргументи в подкрепа на законодателния подход да се констатира един общоизвестен към датата на приемане на закона факт - Българската православна църква е юридическо лице… Лишаването на Българската православна църква от юридическа правосубектност (при каквато и да е хипотеза) би било акт по своята културна и историческа значимост за България равен, но с обратен знак, на султанския ферман от 1870 г.”

Иначе, моето мнение е, че Патриарх Максим е избран според каноните и Устава на БПЦ. Както е добре известно, на 25 юни 1971 г. Светия синод в своя пълен състав, в съответствие с чл. 20 от Устава, провежда таен избор измежду три достойни за патриаршеския престол кандидатури. Ловчанският митрополит Максим получава най-много гласове – 11. След него е Врачанският митрополит Паисий с 9 гласа и дядо Софроний, Доростоло-червенски, с 8 гласа. Така че, да се твърди, че патриархът и избран от комунистическото политбюро е несъстоятелно. Отделен е въпросът, че режимът е изразил подкрепа. Но, питам, трябваше да бъде закрита църквата ли? Според тогавашния тоталитарен Закон за изповеданията, който отменихме чак през 2002 г. (най-вече поради съпротивата на поддръжниците на разкола), този избор е трябвало да се съобщи на министъра на външните работи. Църквата е спазила закона без обаче да накърни своя суверенитет, доколкото това е било възможно в онези условия. Крайно време е обаче да оставим на емоциите на миналото безпочвените твърдения за неканоничен и нелегитимен избор на Негово Светейшество Максим Патриарх Български. Ако имаше и капчица основание за подобни твърдения щеше ли той да бъде признаван от останалите поместни православни църкви и от Вселенския патриарх? Освен това, някой би ли упрекнал Римският папа в комунистически уклони, защото признава за единствен легитимен и каноничен глава на БПЦ именно патриарх Максим?

Вие сте юрист-експертът и депутатът вносител на Закона за вероизповеданията. Как се стигна до Вашия избор на експерт, възлагаха ли се някакви особени надежди предвид младата Ви възраст, тогава сте 29-годишен юрист, депутат от НДСВ?

Не съм избран за „експерт”, а за политик и народен представител. Иначе преди това съм бил законодателен експерт в парламента от 1996 до 2000 г. Но в политиката няма експерти. Щом си избран на политически пост, носиш мандат и представляваш онези, които са избрали. Докато експертите представляват само себе си или офисите, в които работят. Що се отнася до Закона за вероизповеданията – той не е нито самоцелно хрумване, нито пък резултат от нечие внушение. Политическата инициатива за неговото внасяне е изцяло моя и се базира на едно трайно разбиране за ролята на БПЦ в българското общество и нуждата от реална свобода на всички религии.

Показателна е самата история на приемането му. Внесох законопроекта още в първия ден, при конституирането на Народното събрание, защото беше важен символ за очакваната от цялото ни общество промяна. Иначе, още в началните години на предизвикания от правителството на Филип Димитров през 1992 г. разкол, бях част от онези обществени и студентски среди, които правехме живи вериги и пазехме манастири и храмове в софийско, търновско и плевенско от попълзновенията на разколниците, пишехме сигнали до прокуратурата и до международни институции в защита на Църквата. По-сетне, като председател на Асоциацията на младите юристи, още през 1999 г. предложихме на вниманието на Светия Синод на БПЦ идеята за нов закон за вероизповеданията.

Когато, вече в качеството на депутат, внесох законопроекта, той получи пълната и еднозначна подкрепа на Светия Синод на БПЦ, отразена в няколко негови официални становища, адресирани до българските институции. Но първоначално ръководството на ПГ на НДСВ се опита да се разграничи от този акт поради наши вътрешни противоречия. Министър-председателят Симеон Сакскобургготски обаче, след редица консултации, подкрепи идеите на законопроекта. Дирекция „Вероизповедания” също изрази положителна оценка за него. Наред с това проектът получи и много отчетлива обществена подкрепа. Ще припомня само, че през пролетта на 2002 г. в десетки православни храмове текстът на законопроекта беше поставен на видно място и се събираше подписка в негова подкрепа. За няколко седмици само бяха събрани над сто и петдесет хиляди подписа.

Никой друг законопроект в тази област дотогава не беше получавал такова широко признание. Така, с подкрепата на премиера и на широката общественост, се трасира пътят на моя законопроект към пленарната зала. На първо четене освен него бяха приети и проектите на Лютви Местан и на Кирил Милчев и Рупен Крикорян. Най-доброто от трите проекта залегна в обобщения законопроект. Все пак основните принципи и текстовете относно БПЦ бяха заимствани от моя проект. Лично министър-председателят в свое специално слово в НС посочи неговите принципи, като основополагащи за бъдещия нов закон. Така, в края на 2002 г. беше приет действащият Закон за вероизповеданията. Той е резултат от усилията на широк кръг родолюбиви депутати, общественици, църковници и експерти.

Какъв професионален и академичен опит се изисква в областта на църковното право у нас и в други либерални демокрации, за сравнение, при една толкова комплексна тема, особено в мултирелигиозни общества, каквито са САЩ, Великобритания, Швейцария, Германия и др.?

У нас има много хора, които смятат, че разбират от църковно право. И това е добре. Но това има значение най-вече за вътрешните проблеми на отделните вероизповедания. Трябва да сме наясно, че България е светска държава и нейното законодателство, в това число за свободата на религиите, се основава на конституционните принципи и на международните актове в областта на правата на човека. А не на каноните и догматиката на една или друга религия.

Като аргумент за новелирането на стария закон през 2001 г. сочите с право, че той не е актуализиран успешно и не отговаря на модерните достижения в правната уредба на вероизповеданията в съвременните демокрации и на принципите на свобода на съвестта и вероизповеданието, залегнали в българската Конституция. На кои правни уредби и на кои държави се основава моделът Ви на настоящия закон?

Принципен противник съм на папагалското сричане на чужди законодателни модели и даже буквално преписване на конкретни закони от други държави. За съжаление има и граждански организаци, и политици, които го правят. Трябва да се държи ясна сметка обаче за проблемите и обществените реалности у нас, когато пристъпваме към регламентация на една или друга сфера от живота. Това с още по-голяма сила се отнася до уредбата на вероизповеданията. Действащият закон обаче отчита в пълнота международните стандарти, препоръките на Съвета на Европа и, разбира се, българските исторически дадености и съвременни специфики.

Българското законодателство е длъжно да се синхронизира с международните и европейското законодателства. Бихте ли посочил конкретно кои международни и европейски правни актове и становища (и препоръки на експерти на неправителствени правни и религиозни асоциации) взехте предвид при изработването модела на Закона за вероизповеданията?

Взети са предвид оценките в доклада на Съвета на Европа по законопроектите за вероизповеданията, внасяни в 38-то НС, становищата на всички вероизповедания в страната и на водещите български правници, становищата на Богословския факултет на Софийския университет. Всички тези мнения и позиции би трябвало да се пазят в архива на Народното събрание. Във финалния стадий, например, особено полезна беше работата на експерти от главното мюфтийство по въпросите за реституцията и имуществото на вероизповеданията.

Ще цитирам аргументите Ви при внасянето на настоящия Закон за вероизповеданията от Мотиви към проекта на Закон за вероизповеданията (№ 154-01-1 от 05.07.2001 г.): „Предвижда се равнопоставеност на религиозните общности и институции пред закона, като се гарантира правото на вероизповедание на българските граждани. Същевременно предлаганият законопроект създава необходимите гаранции за спазване на конституционния принцип за отделяне на религиозните институции от държавата и недопустимост на държавната намеса в тяхната вътрешно - организационна автономия.”

Вие отдавате значение на принципа за недопустимост на държавната намеса във вътрешно-организационната автономия на религиозните общности. Бихте ли запознали читателите конкретно с част от гаранциите и бихте ли коментирали защо Страсбург не открива подобни?

Страсбург (доколкото въобще подобно събирателно понятие е коректно) досега се е произнасял само един път по нашия Закон за вероизповеданията – с цитирания от мен доклад на ПАСЕ, където законът е оценен положително. Иначе, гаранциите са не само в изричния текст на чл. 4, ал. 1 от закона. Те са разгърнати в редица конкретни положения. Например, една от най-съществените гаранции е премахването на възможностите за намеса на изпълнителната власт във вътрешния живот на вероизповеданията. По изрична препоръка на Съвета на Европа беше отменено правомощието на Дирекция „Вероизповедания” да регистрират вероизповеданията и се предвиди съдебна регистрация. Сега вече няма възможност по решение на един правителствен чиновник да се назначават или уволняват духовните водачи на отделните религии. Даже предвидените в закона експертни заключения, които тази дирекция предоставя по искане на съда нямат задължителен характер. Иначе по-обстойни правни аргументи в тази посока могат да се прочетат в мотивите към Решение на Конституционния съд № 12 от 2003 г., с което бе отхвърлено искането за обявяване на закона за противоконституционен.

„Предлага се съдебна регистрация на религиозните институции и възможност за прекратяването им от съда по искане на прокурора, когато дейността им е насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве, морала, правата и свободите на другите граждани, когато се използва за политически цели или за разпалване на расово, етническо или религиозно противопоставяне.”

Бихте ли разяснили конкретно, защо е необходима изобщо регистрацията на религиозните общности от държавата? Каква точно е функцията на регистрацията? Къде е според Вас разликата между регистрираните и нерегистрираните вероизповедания – идеята Ви с регистрацията върху учението за корпорации на публичното право ли почива? И може ли да се смята, че всички регистрирани религиозни институции притежават статус на корпорации на публичното право?

Много съм изненадан от разпространеното схващане, че според новия закон, нерегистрирани религиозни общности не могат да упражняват своите религиозни права. Това е напълно невярно! Подобно погрешно разбиране се дължи не само на непознаване на закона, а и на инерция от тоталитарното минало и стария закон, когато това беше недопустимо. Всеки, който прочете внимателно и компетентно чл. 5 от закона, ще разбере това. Неслучайно в допълнителните разпоредби са дефинирани по различен начин понятията религиозна общност и религиозна институция. Първата има неформален характер – това е общност на вярващи, които упражняват своето право на вероизповедание, извършват богослужения, религиозни обреди и пр. А втората е юридическо лице. Религиозните общности не се нуждаят от никаква регистрация, за да изповядват религията си. Точно поради това и в чл. 14 от закона се казва: Религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице…

С други думи, само ако една религиозна общност желае да стане субект на правото – да придобива права и задължения, да се разпорежда с имущество и прочие - тя трябва да се регистрира като юридическо лице в съда. Ако не желае да има такава колективна правосубектност, няма никаква пречка да остане без регистрация и да осъществява своите религизни дейности. Но регистрацията има дава възможност, например, да разкриват социални, лечебни и образователни заведения. Това, че законът не изисква задължителна регистрация за религиозните общности е изрично потвърдено и в Решение № 12 от 2003 на Конституционния съд. Между другото някои критици на закона от крайните националистически среди го критикуват точно поради липсата на изискване за регистрация на религиозните общности. Според тях това отваря вратите на сектите. Но това положение в закона е международен стандарт и ние трябва да го спазваме. Разговарях наскоро с висши американски представители и те бяха доста изненадани от разминаването, което има между твърденията на наши правозащитни организации по въпроса и реалните текстове на закона.

„По силата на конституционната разпоредба, отнасяща се до православната религия и отчитайки историческата роля на Българската православна църква, законопроектът предвижда тя да получи статут на юридическо лице ех lеgе, без с това да се създават привилегии или други предимства за БПЦ. Предвижда се също така, нейните отношения с държавата, както и възстановяването на отнетата от държавата собственост на БПЦ да бъде уредено с отделен закон.”

Историческата роля на БПЦ за България е ясна, но същевременно историята ни през 17 век и особено през 19 век показва безспорни факти, че през Възраждането и други християнски конфесии са играли не по-малка роля за българския народ - българският протестантизъм и българският католицизъм. Нещо повече, много години преди признаването на Българската Екзархия, в рамките на Oсманската империя са били признати българските протестантски църкви и католическата Екзархия. Не беше ли уместно по логиката на историческия императив и те да ползват регистрация ex lege?

Безспорно е историческото присъствие и на протестантските църкви, на католицизма, юдаизма и исляма по българските земи. Тъкмо желанието да се подчертае уважението към тях и към историческата им роля стана причина да се приеме и преамбюл към закона. Добрите правници знаят, че в един преамбюл не се съдържат празни декларации, а същината на философията на един закон, която е отправна точка при неговото тълкуване. Но все пак, Конституцията изрично е посочила източното православие, като традиционна религия на българския народ и това е безспорна историческа даденост.

В това отношение българската Конституция се причислява към редица европейски конституции, които признават наличието и ролята на преобладаваща религия в съответната държава. Такъв е примерът със скандинавските държави (Дания - чл. 4 от Конституцията, Норвегия - § 2 от Конституцията, Швеция - § 4 от Акта за престолонаследие), Република Гърция (чл. 3), Република Кипър (чл. 1), Италия (чл. 8 ) и положението на англиканската църква в неписаната конституция на Великобритания. Всички посочени държави са с установени демократични системи и са страни по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Нашият Закон за вероизповеданията признава тази даденост, придавайки по-различен статут на БПЦ, без обаче да го свързва с някакви привилегии спрямо останалите вероизповедания. Бих казал, че в западните страни има много по-крайни решения.

Нима не е известно, че лютеранството, например, е официална държавна религия в скандинавските държави? В конституцията на Норвегия е записано изрично, че повече от половината от състава на правителството трябва да изповядва тази държавна религия. Във Великобритания англиканството има държавен статут. Такива отлики са очевидни и в държавите, където доминира католицизма, или пък в Гърция и Кипър, където държавата финансира православната църква. И прочие. От чисто правозащитно гледище това са недопустими положения.

Но има исторически дадености и национални специфики. Неслучайно в своя доклад за религиозните права от 1999 г. ОССЕ изрично подчертава, че разликите в статута на вероизповеданията, базирани на историческите дадености в отделните държави не водят до нарушаване на принципа на равнопоставеност. При условие, че от различния статут на преобладаващото вероизповедание не следват привилегии. Точно в този смисъл и в нашия закон изрично записахме, че признаването на БПЦ за юридическо лице по силата на самия закон (ex lege) не може да бъде основание за никакви предимства и привилегии (чл. 10, ал. 3).

Бихте ли споделил, какво се случи с Вашата идея за отделен закон, който предвиждахте в мотивите към законопроекта за вероизповеданията, за уреждане на отношенията между БПЦ с държавата, както и възстановяването на отнетата и от държавата собственост?

В процеса между двете четения на законопроекта във водещата Комисия по правата на човека и вероизповеданията преценихме, че е по-добре тези отношения да се уредят също в този закон. И това стана с Глава четвърта Имущество и финанси и с преходните разпоредби на закона.

Какво е отношението Ви към Синода на патриарх Максим преди седем години и днес?

Отношението на респект и уважение към Светия Синод на БПЦ не може да се променя под напора на злободневието или на обществената конюнктура. Много често, ние гражданите, смесваме отношението си към отделни личности или техни прояви, с отношението към дадена институция или даже религия. Не одобрявам много неща в работата на висшия клир. Като започнем от това, че има хора с пагони под расото. Или пък такива, които крият нездрави бизнес интереси под църковните си одежди. Но това не може да е причина за заклеймяване на Църквата въобще. Едва ли някой католик, недоволен от папата, е склонен да зачеркне католическата църква въобще.

Как оценявате като християнин и либерал кризата в българския православен клир, която определно говори за проблемни места в статуквото на клира и за лидерски догматизъм най-вече към нуждите на собственото вероизповедание в модерни условия?

БПЦ неминуемо изпитва същите дефицити, които изпитва и цялото ни общество. Но това не оправдава ленността или пък отчуждаването от болезнените социални проблеми. БПЦ все още е в дълг към обществото, като духовна опора в мигове на изпитания и кризи.

20.03.2008 Интервю RSS 2.0