Как да се изцелят македонските рани?
Виктор Канзуров*
Гордиевият възел или темата за наранените отношения Македония-България изпълва с дилеми безбройни статии, есета, книги на много хора, занимаващи се с македонския въпрос от рухването на Берлинската стена насам. Но от всичко написано, обмисляно, почувствано можем да намерим малко, което да е в посока на разрешаване на проблемите, нарастващи особено след 9 септември 1944 година.
Наблягането на датата след 9 септември 1944 година е с цел да се направи разграничение. До 1944 година населението от двете страни на Осоговието е (почти) единодушно в (неосъществените) цели и стремежи, а след тази година във Вардарска Македония започва (успешният) процес на налагане на македонизма като нова етноидеология на българското население във формиралата се федерална единка на Титова Югославия.
В днешно време, пролетта на 2009 година, можем да кажем, че oще не се е намерил юнак да отвърже Гордиевия възел. Нещо липсва. Премного страсти, емоции, някога даже и омраза (особено от македонска страна), а премалкo толерантност, разбиране за позицията на другия. Разбиране и приемане на неговите (различни) преживявания, обусловили днешната му позиция.
Как човек може да се доведе в положение да разбира позицията на другия? Човек трябва е преминал изпитанията на собствените Сцили и Харибди, трябва повече пъти да се разпадал и съставявал, да е преживявал ужаси и блестящи моменти, успехи и неуспехи, срамове и радости, моменти на откъснатост от всички земни удоволствия, които можем да ги наречем - моменти на дистанцираност. Тази дистанцираност довежда нашите мисли, емоции и воля в състояние на утихналост. Утихналост, повече като нереакция, но с пълна концентрация, с подготвеност за силно движение в следващата секунда. От такива изчистени наши мисли, емоции и воля създаваме за нас самите положение на обективни наблюдатели. Вътрешните слабости, ако не са изцяло унищожени, не създават вече (толкова) проблеми, че да не можем да разберем случилото се - и в нашите лични животи, и в по-широките обществени процеси. Започваме да разбираме, започваме и да търсим решения за възникналите проблеми. Магията на живота се осъществява.
Този текст много повече има намерение (да се опита) да я предложи позицията на обективен наблюдател на българския читател. Причините едва ли има смисъл да се обясняват. Българският читател (за разлика от македонския) много по-малко е обременен с фалшивите данни и интерпретации на (македонската) история, замътяващи погледа на неговия роднина отвъд Осоговието. От него (от българския човек или читател) се очаква да поеме отговорноста, да намери адекватен психологически и педагогически подход към (объркания с исторически фалшификации и митологизации) средностатистически македонист, да го мотивира да размисли (с неговата свободна воля), че е добра идея да се приеме диалог с бълагарската страна.
Като човек, който в юношеските и късните тинейджерски години е преживявал личната драма на откриване на българските си корени, вероятно имам право да кажа две-три думи във форма на предложение как е най-подходящо от българска страна да се пристъпи към македонските роднини. Разбира се, предложението не е нужно задължително да бъде прието.
Преди това, за македонския (македонистки) читател искам да кажа, че аз (и не само аз) бих се идентифицирал с новия македонски етнос, като мой принос в посока на едно примирение и като изход от всички войни, страдания, (нереализирани) стремежи на жалка Македония. Но не мога, наистина не мога, сърцето и разумът не ми дават да се идентифицирам с етнос, който е антибългарски (даже и шовинистки) настроен. Разбирам нуждите на новата (самостоятелна) държавност и нуждите на управляващата (политическа, културна и каквато и да е друга) класа да не се потенцира толкова българското минало на славянското македонско население и този преход от реалностите до 1944 година до реалностите след нея да се направи посредством един по-елегантен (дори в смисъл на еквилибристика) начин, без фокус върху българщината в историята до 30-те години на миналия век. Бих приел с разбиране и това. Но съвременият македонизъм от първата декада на 21 век продължава със своите (метафорични и буквални) кристални нощи. Продължава със своята просръбска ориентация, която може би не по форма, но по съдржание всякак е олицетворена в новата самоубийствена античномакедонска идеология на страната. С такъв (просръбски, шовинистичен и брутално фалшификаторски) македонизъм, аз не мога да се идентифицирам. Единственият ми уклон остава българщината - не само като потекло и корен, а и като настояща етническа идентификация.
В същото време, от България освен разумните, се чуват и грандомански гласове, които не приемат днешната реалност и със своя патернализъм и приемане на желано за действително вредят на българо-македонските отношения - и на възможноста македонските граждани да научат собствената история и да смекчат отношението си към България и българите.
Как в такива околности да се примирим, как да намерим подход, който чрез всички недоразумения или непълно разбиране ще бъде удовлетворителен и за македонските българи, и за македонските македонци, и за Македония, и за България? Много труден въпрос и с този текст не възнамерявам да дам окончателен отговор.
Колкото и това на някои хора в България да не се харесва, според мен, най-добре за българо-македонските отношения е да се приеме реалността, че съществуват македонска държава (която влече всички позитивни и негативни последствия от живеенето в югославската федерация), македонски етнос и македонски език.
Така се уважава позицията на другия и се създават условия той да започне (внимавайте!!!) да изслушва позицията на първият. Македонизмът е един психологически феномен, но едно е, когато този факт го четеме като информация и изречение, а друго е, когато (всекидневно) го чувстваме и живеем, особено във вид на (не е прекалено да кажа - всекидневна) репресия. Достатъчно разбираемо ли е това? Тук нека всеки да направи една пауза и добре, добре да обмисли върху по-горе написаното.
Всеки детайл, всеки нюанс е важен, за да се разбере темелно животът (и наранените отношения Македония-България). Откриването и разбирането на собствените български корени е дълготраен, труден, мъчен и (себе)освобождаващ процес и всеки един македонски българин, който в своята мемория е запазил спомените за тази вътрешна битка, е по-богат с едно скъпоценно преживяване, с един неповторим опит.
Този спомен единствено може да има смисъл, ако се употреби в намиране на - както по един повод неотдавна беше написано в сайта News.bg - “пресечната точка, която да обедини съзидателната енергия от двете страни на Гюешево”.
Принос към съзидателната енергия от българска страна, според мен, би било искрено приемане на днешната реалност на съществуване на (македонистка) македонска държава, македонски етнос и македонски език. Само по този начин могат да се създадат условия македонската (македонистка) страна да започне да приема реалността от миналото - желанието за всебългарско обединение в Македония, (българската идея) за македонска държава, доминантно съществуващият (според самосъзнание) български етнос в Македония и приемането на местните македонски диалекти (от същите българи според самосъзнание) като част от българския език. Само Република Македония, която ще знае и уважава тази историческа истина, може да бъде добър съсед на България. Въпросът е, как в България да се намери подходящата тактика, за да се стигне до това ниво на откриване на корените в Македония. С (директното или индиректно) безусловно изискване хората в Република Македония да бъдат наричани българи, опасявам се, че проблемите ще се увеличават, а не намаляват.
Трябва да живеем в бъдещето и да напуснем омразата. Да живеем приятелски и войни (в нашите глави) никога повече да няма. Ние, българите в Република Македония и Република България да разберем истината на македонистите и те да разберат нашата истина.
Тогава създаваме условия да спре говора на омраза срещу България и българите в македонското общество, да се уважават основните човешки права на чувстващите се като етнически българи в Република Македония, поне да се говори за печатане на общи учебници по история между Македония и България, както и да се организират кръгли маси, на които македонски и български учени, историци, публицисти, хуманисти ще говорят за българо-македонските отношения, за това какво ни сближава, а не какво ни отдалечава (не само в тълкуването на историята). И не на последно място, ще се създадат условия за по-голям търговски и икономически обмян между Македония и България, както и за приключване на жп-линията Скопие - София.
А какъв ще бъде изходът от евентуалното реализиране на благородната идея, македонските граждани да получат възможност по най-мек начин да разберат истината за етническото самосъзнание на техните герои от миналото, които самата Република Македония, още от създаването й през 1944 година, е провъзгласила за духовни крепители на нейното съществуване?
Всеки един от нас има способност да си представи, как новата информация ще влияе на (етническото) самосъзнание на хората в Република Македония.
В името на по-високите идеали нека да оставим за това да решава свободната воля на хората, като принос в преодоляването на собствените страсти и страхове, и като принос в бъдещото уважение на нашата свободна воля.
* Виктор Канзуров, роден през ноември 1971 г., е македонски български журналист. Следва философия в Скопския университет “Св. Кирил и Методий”. Oт 1999 г. работи като публицист за вестниците “Македонско дело”, “Вечер”, “Старт”, “Нова Македония”, “Трибуна” и др.