Васалното летоброене
Весела Кулева
По личната инициатива на Иван Костов, шеф на ДСБ и коалиционен партньор в Синята коалиция, на 7 септември 2009 година българският парламент отхвърли датата 9 септември да бъде Ден за възпоменание на жертвите на комунизма и прие на този ден да се поменават “всички загинали за своите идеали през 20-ти век”
Колеги и приятели се обърнаха към мен през месец август с молба да участвам в няколко инициативи срещу плануваното от кадровици на БСП честване на 65-годишнината от преврата на 9 септември 1944 година. Отказах с мотива, с който отказвам от 18 месеца всякакво участие в публични прояви на “общественици, граждани” и прочие стихийно ротиращи около някоя поредна кауза социални атоми.
Не защото за мен датата 9 септември 1944 година не е най-трагичната в новата ни българска история. Напротив, тя е много повече и лично преживявана в целия й сложен драматизъм, отколкото за множеството ентусиасти, бомбардирали ме ежедневно с писма, молби и укори. А по простата причина, че стигнах до изстраданото заключение, че подобни инициативи не вършат работа по същество, нито трябва да заместват реалната политика, от която се нуждаем по този и други въпроси.
Впоследствие, до политическо решение относно датата 9 септември 1944 година не се стигна - нито инициативите дадоха някакъв резултат (за тях не се чу нищо и не доведоха до нищо), нито бяха насочени към когото трябва, за да имат ефект - към българския парламентарист, техен и мой все още народен представител. Много повече - тя беше така абсурдизирана политически от корифея на грешните политически решения вдясно Иван Костов, че едва ли някога в близко бъдеще ще бъде извадена от подигравателния й за 250 000 жертви на комунистическия режим (и техните четирикратно повече близки) контекст на ден за възпоменание на загиналите за своите идеали през 20-ти век. Вероятно ще е възможно едва след като едно цяло поколение си отиде от този свят и застане пред своя Съдия, когато партийните номади и политическите шамани на “дясното” и “лявото” в българската политика бъдат вече мъртви. А с тях и последните остатъци от политическата аморалност и перфидност на прехода.
Преди 5 години, по повод плануваното през 2004 година честване на 60-годишнината от комунистическия преврат, някои издания, между които най-напред в. Още Инфо с редактор покойния Любомир Данчев и сайтът Декомунизация с редактор Борислав Скочев публикуваха следното мое (подписано под моминското ми име Весела Илиева) свръхемоционално, ядосано и тъжно есе, което се препубликува по-долу: Васалното летоброене или кой празнува в деня на национален траур. Днес не бих го написала така. Но днес не ми се пише всъщност нищо за поредната подигравка със смъртта на стотици хиляди от парламентарната трибуна.
Няма смисъл да се пишат некролози за една предизвестена политическа смърт, тази на българското фасадно дясно. Ако Захари Стоянов можеше да погледне на статуквото му, вероятно би си направил усилието да го назове само по име - мухльовщина. В модерен превод - политическа и партийна импотентност. Но аз и за толкова дори не искам да си правя усилието. Най-много да отида до гробницата на бай Захари, прокудения и отегчения - да помълчим заедно върху моите Записки на новите български страдания или върху, както Борислав Скочев я нарече някога, новата българска Епопея на забравените и излъганите. Не се оттеглям от зле позиран или наистина преживяван нихилизъм. А от разбирането, че виновните не заслужават никакво усилие повече. Те не заслужават нито морализиране, нито критика - лимитът и на двата ресурса е изчерпан. От себе си им оставям единствено омерзението - като последна лепта.
Един от любимите ми режисьори, шведът Кай Полак, мълчи повече от 18 години до декември 2004 година, не създавайки нито един филм през това време. Полак се обрича на мълчание пред обществото след като на премиерата на филма му “Обичай ме!” на 28 февруари 1986 година пред киното убиват шведския премиер, хуманистът Олоф Палме (грешна е информацията, че Палме отива на “Братя Моцарт”, той е личен гост на филма на Кай Полак в трагичния ден). През тези 18 години Кай Полак просто живее. Говори с хората, а не за тях. Изстрадва своята философия на травмата. За да стигне до последния си, четвърти филм, (всъщност толкова малочислено е творчеството на гениалния швед) - прекрасния опус за насилието и силата, за измамата и любовта, за лъжата и истината, за смъртта и живота, за битието и вечното - “Като в небесата“.
Нямам представа колко време ще продължи абстиненцията ми от обществени инициативи и всякаква публична активност. Това, обаче, с което съм наясно, е, че всеки страдалец, всяка жертва на комунистическия режим са намерили своето спокойствие във вечността. И че никой от дизайнерите на българския преход и на опорочения паметен ден няма да има някога досег с тях там, където са намерили успокоението на душите си. Разделната линия е окончателно теглена.
Васалното летоброене
или кой празнува в деня на национален траур
Няма здравомислещ българин, който да е вярвал в многобройните публични заклинания на българските комунисти, че поддържалата се жива десетилетия наред само чрез кръвта, потта и имуществото на милиони българи Столетница след 1990 г. се е превъплътила за миг в непорочна млада девица, при това с неизвестно от къде влял се в жилите й реформаторски ген.
Поради това тези български граждани и до днес задават един основен въпрос на онези, които са поели мисията да ги представляват “вдясно”: Защо се допусна, въпреки ясно изразената ни гражданска воля, подобен шантаж да успее, защо липсваше политическата воля да се назове по име псевдотрансформацията на БКП в БСП и прочие леви (че и “десни”!) отрочета, защо не се оспорва и до днес легитимирането им като легални политически формации?
Многобройните доказателства, че подобно превъплъщение на стария комунистически демон в млад реформиран добър дух не е възможно да се е състояло, се откриват във всяка сфера на обществено-политическия ни живот, в които се проявява активно левицата. Което означава - навсякъде, защото тя не е спряла да показва недвусмислено колко дълбоко е свързана с предметаморфозното си минало.
Васалният съветски комунизъм, установен в България от 1944 г. насам, остави страната ни през 1989 г. в неизгодното спрямо други страни от бившия Варшавски пакт положение на срамно обедняла и ограбена от партията-столетница посткомунистическа държава. На практика левицата у нас остави държавата ни умишлено в състояние на банкрут и принуди българското население да живее на ръба на екзистенциалния мунимум, докато образувани от собствените й партийни функционери (или техни приближени) корпорации, финансови групи, фирми и фондации се сформираха, за да перат и трансферират огромни парични ресурси. В страната или в чужбина - според целта и ситуацията, според ‘нео’капиталистическите нужди и директиви от високите етажи на запазилата властта си комунистическа олигархия.
Проблемите, които българската левица умишлено натрапи в политическите и икономическите процеси у нас след 1989 г., имаха за основна цел легитимацията на БСП (и производните й по-малки и себерепродуциращи се в последствие партии) като “нова” левица (или “десница”), смесвайки се с новите или възстановените български демократични партии в потока на създадените от комунистическите функционери политически и социални сътресения. Успоредно с легитимирането на старата власт като “нова”, тези предварително заложени мини трябваше да доведат до разколебаване на демократичните очаквания сред по-будните българи, да заличат паметта и съзнанието за комунистическото минало и да го трансформират в посткомунистическото настояще.
Сполетя ни настояще, определено от Джордж Оруел преди близо шест десетилетия така: да видим как онзи, който владее миналото, владее бъдещето.
И докато редица страни от бившия Варшавски пакт приключиха за 15 години успешно с прехода и днес са пълноправни членки на ЕС, докато техните народи с отворени очи и без необходимостта от розови очила четат истината за мрачното си комунистическо минало, то у нас сякаш времето е спряло. И вече тръгва назад.
През последните три от тези 15 години това “пътуване към миналото” безпрецедентно ускори своя ход. Вече никой във високите етажи на властта не си и поставя за цел анализ на истината за престъпния характер и образ на комунизма в България - и в миналото, и в днешните му криминални превъплъщения.
Просвещение, изследване на репресиите, възмездие за жертвите и пазене на паметта им, конкретно подвеждане на извършителите под съдебна отговорност и поемане на политическата отговорност от страна на бившите и настоящите лидери на левицата за насилствено наложената диктатурна система на комунизма - всичко това, което в посткомунистическите страни, днешни членки на ЕС, вече се извърши, изобщо не е цел на преднамерено поетия, специфично български ляв ход назад във времето на комунистическото ни минало.
У нас левицата следва тази посока с една единствена, напълно неприкрита цел - умишленото укриване и релативиране на престъпленията. Реставрацията на комунистически реликви и героизирането на комунистически главорези и идеолози на диктатурата, пренаписването на биографии и автобиографии - този процес, който наблюдаваме, ни въвежда обратно в типичното за БКП комунистическо васално летоброене. Излиза, че съвременното развитие на България се подчинява за пореден път на пагубния за нацията ни съветски календар, в който времето и хрониките са пренаписвани или изтривани безпощадно.
Докато българската демокрация изживява немощтта си, се издигат и възстановяват из цялата страна паметници на комунистически масови убийци и грабителите на чужди имоти са представяни за борци за социално равноправие на поколението, родено след 1989 г. Най-голямата гавра кулминира в плануваното празнично честване на масовите убийства и грабежи с, тук цитирам публицистичния бастион на българските комунисти в. Дума, “грандиозно честване на 60-годишнината от победата над фашизма.”
Какво означава васалното летоброене по съветския календар е видно от простото сравнение с хода на времето в останалата част от Европа: 60-годишнината от победата на Съюзниците над фашисткия режим на Хитлер ще се празнува в цивилизованите страни на Запад, вкл. и от съвременна Германия, през май 2005 г. Което ще рече, след една година.
В България през 1944 г. няма фашистки режим. Тогава суверенната българска държава е нападната от Съветската армия, въпреки обявената от правителството ни война на хитлеристка Германия. Какво и кого представлява тогава датата 9 септември 1944 г. в българската история извън интерпретацията, която й налага васалното летоброене на комунистите?
За здравомислещите български граждани 9 септември 1944 г. е историческата дата, която отбелязва началото на един жесток диктаторски режим - този на комунизма. Тогава Съветската армия навлиза у нас и от шумака излизат малкото криещи се от правосъдието за кражби, убийства, изнасилвания шумкари - за да се отдадат съвместно с червеноармейците на зверства, на пладнешки обири по домовете, на изнасилвания и пиянски оргии.
Ако въобще трябва да бъде отбелязан по някакъв начин 9 септември 1944 г., това би следвало да стане с обявяването на тази дата за Ден на национален траур. Как трябва да възприемаме и наричаме онези, които на тази дата пеят песни на радост?
20 юли 2004 г.
Снимка:Пламен Симеонов - 2003 г. остров Персин / Белене. Поклонение пред жертвите на комунизма, загинали в българските лагери на смъртта.