Сюрреалистичната перспектива на българския политически пейзаж
Д-р социол. Теодор Дечев*
На фона на жегата с чисто климатичен произход, политическата жега в София почти не се забелязва. Малцинството сред българското общество, което действително се вълнува от предстоящото прекрояване на политическия пейзаж, се вълнува главно от очертаващата се на хоризонта драма - съставянето на правителство след … редовните парламентарни избори.
Парламентарната опозиция може веднага да обвини автора на тези редове, че прави внушения за предизвестен неуспех на обявената официално „есенна офанзива” срещу правителството. В това обвинение би имало сериозна доза основание, ако намеренията за улични протести, „бойкот” и каквито и да са други действия срещу правителството с масово участие изглеждаха поне мъничко сериозни и координирани.
Вместо това сме свидетели на излизане в отпуск на лидерите на три от четирите партии - основни участнички в конфронтацията с тройната коалиция. Четвъртата партия - „Атака”, побърза да обяви, че след като всички са на море, тя е останала единствената опозиция. И в това би имало сериозна доза истина, ако палатковият лагер пред президентството нямаше съвършенно призрачен вид - палатки, чадъри, сенки, гръмка музика и … никакви хора.
Лидерът на „Атака” без друго си спомня добре как изглеждаше „Градът на истината” през 1990 г., когато имаше истински улични протести и истинско гражданско неподчинение. Сравнението между „Града на истината” и „Народния парламент”, както е наречен сегашният палатков лагер пред Президентството, категорично не е в полза на днешното опозиционно творение. Дори само една десета от протестиращите през 1990 г., да бяха днес в пространството между Народната банка, Археологическият музей и Президентството, в „Атака” биха имали пълното основание да обявят, че са размърдали обществените пластове. Пластовете обаче са съвсем спокойни или се вълнуват и бунтуват самостоятелно - по браншове и по отрасли.
Странно изглежда държава, чиято икономика продължава да отчита много добри макроикономически показатели, специалистите по иконометрия установяват наличие на сериозен икономически растеж и едновременно с това почти няма отрасъл, където да няма недоволства, закани за протести и дори реални протестни действия. Протестират автобусни превозвачи, протестират животновъди, протестират млекопроизводители, очакват се новите протести на учители и лекари. В останалите отрасли и браншове тлеят скрити недоволства, които могат да бъдат изкарани на повърхността от произволни обстоятелства. Едновременно с това, протестиращите по различни направления, категорично държат всеки да бъде разглеждан сам за себе си и да не бъде свързван с останалите. Тази линия на поведение на протестиращите икономически активни хора, на моменти е основателна, а на моменти граничи с абсурд - отново според обстоятелствата.
Целият този протестен сюрреалистичен пейзаж е наблюдаван от опозицията, която изригва своеобразна смес от верни констатации и не до там осъществими закани. Със сигурност, противниците на „тройната коалиция” - парламентарни и извънпарламентарни не успяват да канализират недоволството срещу управляващите, които вече основателно смятат, че истинската им опозиция е в Брюксел. Законодателната и изпълнителната власт гледат почти враждебно европейските институции, откривайки в действията им едва ли не заговор срещу президента, правителството и управляващото парламентарно мнозинство.
Има всички основания, тази тягостна картина да продължи до редовните парламентарни избори, когато и за управляващи и за опозиция ще настъпи времето за осребряване на полицата на народната любов. Моментът на истината ще настъпи с първите „екзит пол”-ове. Тогава редом с въпроса в какъв ред новите парламентарни сили ще дават пресконференциите си в изборната нощ ще възникне и въпросът, какво ще кажат те на избирателите.
Избирателите ще чакат да научат най-вече едно - каква ще бъде конфигурацията на новата изпълнителна власт. Давайки си сметка, че заявките за евентуалните коалиционни комбинации след изборите ще се отразяват пряко на изборните резултати, кандидат номер едно за най-висок изборен резултат - Бойко Борисов, предприе поредица от ревизии на политическото си поведение. Първоначално той декларира публично и клетвено (дори се подписа на нещо), че няма да се коалира с БСП. След това обяви, че смисълът на участието му в политиката е да елиминира от нея ДПС. Накрая обяви преразглеждане на отношенията си с ДСБ и Иван Костов.
Ако използуваме един широко известен термин от търговията - Бойко Борисов подготви маркетинговия си микс във възможно най-приемлива опаковка за „условно десния избирател” и дори го закичи с красива тъмно синя панделка. Със същия пакет в ръка, „неформалният” лидер на ГЕРБ е готов да се изправи, както пред българските избиратели, така и пред крайно заинтересуваните си европейски партньори в Брюксел, Каденабия или където още рече Господ.
Тези действия на столичния кмет и кандидат за министър председател са напълно логични. Бойко Борисов е по своему крайно загрижен за съдбата на двете най-големи фракции, оформили се след колапса на добрия, стар Съюз на демократичните сили.
Големият проблем на Бойко Борисов не е в бавната ерозия, на която е подложен рейтингът на ГЕРБ, след реалното влизане на партията в общинската власт. Не е и в неугледния облик на известна част от регионалните структури на партията му, провалили се на местните избори. (Пернишката организация на ГЕРБ е моделен пример за параметрите на подобен провал).
Големият проблем на лидера на ГЕРБ е във факта, че „тайно и полека” драмата на българската десница се превърна в негова драма. По време на президентските избори, Бойко Борисов можеше да си позволи лукса двукратно да „пусне надолу по пързалката” производните на някога единния Съюз на демократичните сили. Първият път - поддържайки до последния момент у г-н Петър Стоянов и у всички „сини” убеждението, че ще се кандидатира лично за президент и СДС ще може да подкрепи потенциално печеливш кандидат. Вторият път - когато принуди софийската организация на ДСБ (в това число и ген. Атанас Атанасов) да оттегли съдебните си претенции срещу него, което заплати с меко казано скромна подкрепа за общия „син” кандидат - г-н Неделчо Беронов.
Днес подобно поведение е немислимо. Бойко Борисов повече от всички желае СДС и дори ДСБ да попаднат в следващото Народно събрание. Няма съмнение, че един от кошмарите на Бойко Борисов е Парламент, в който са влезли само четири партии - ГЕРБ, БСП, ДПС и „Атака”. Дори да допуснем, че разпределението на местата в Парламента ще е такова, че ГЕРБ и „Атака” да могат да съставят правителство, последното ще бъде ужасяващ „римейк” на терзанията на Филип Димитров, като министър председател.
Без значение дали „Атака” ще излъчи някакви министри или само ще подкрепи правителството, (което би направило от Бойко Борисов премиер в едно правителство на малцинството), съдбата на кабинета в който уж ще доминира ГЕРБ, ще бъде в ръцете на Волен Сидеров и (не съвсем) сговорната му дружина. За европейския отзвук на подобен брак - консумиран с участието на министри от „Атака” или опиращ се само на имагинерни ангажименти на хората на Сидеров, не си струва да говорим.
„Възхищението” от подобна сделка ще бъде всеобщо - в ЕНП ще кършат ръце и ще се чудят как да обяснят такова поведение на техен член, а в ПЕС просто ще дадат воля на красноречието си, като в речника на говорителите на социалистите, думата „фашизоиден” ще присъства от често по-често …
При отказ от заиграване с „Атака”, в подобна ситуация, Бойко Борисов ще бъде принуден да избира между повторни избори и … „голяма коалиция” с БСП. Първият вариант е по-чист на пръв поглед, но е натоварен с различни политически рискове. Той несъмнено ще се отрази зле на бюджета (макар че това е последната грижа на нашите политици) и не дава гаранции срещу възпроизвеждане на резултата от предишните избори.
По всичко личи, че и на сън и на яве, пред очите на Бойко Борисов изниква картината на „голямата”, „национално отговорна”, „гарантираща политическата стабилност на държавата” коалиция ГЕРБ - БСП. Поставям въпросните квалификации в кавички, защото това са цитати в аванс. С такава фразеология ще се оправдава създаването на коалицията „ГЕРБ - БСП”, ако нещата „дойдат до кокала”. Бойко Борисов ще „размахва” изпълненото обещание, че ДПС вече не е в изпълнителната власт. Ще се добавят разбира се и позовавания на челния германски опит - на коалициите между християндемократи и социалдемократи с канцлери Кизингер, Вили Брандт и Ангела Меркел …
Вероятност да се случи подобен развой на събитията съществува и тя изобщо не е пренебрежима. Лидерът на ГЕРБ със сигурност не пожелава такъв късмет и на враговете си, но подобен сценарий е напълно възможен.
Лошото на подобен сценарий за обществото е, че най-вероятно ще се продължи досегашната практика на „феодализация” на министерските ресори - „аз не гледам в твоето канче - и ти не гледай в моето”. Вместо нормалната европейска практика на взаимен контрол на коалиционните партньори, най-вероятно ще доживеем до прекрояване на формулата „3 - 5 - 8″ в нещо като „7 - 9″ примерно …
Лошото на подобен сценарий за Бойко Борисов ще е, че с такъв „актив” ГЕРБ може да танцува само един състезателен сезон. Затова и настъпиха промените в лексиката по отношение на Иван Костов и ДСБ. „Гаргамел и смърфовете” вече не вършат работа на лидера на ДСБ - той няма никакъв интерес от каквито и да са негативи по отношение на СДС и ДСБ, независимо в какъв ред се изписват.
Бойко Борисов знае, че няма начин да се състави предизборна коалиция на ГЕРБ със СДС и ДСБ - заедно или поотделно. Освен всичко друго, подобна коалиция може да доведе до загуба на големи групи гласоподаватели дори от „твърдите ядра” на СДС и ДСБ. Затова най-рационалната стратегия за ръководството на ГЕРБ е във всички свои публични изяви да разглеждат СДС и ДСБ като партии, които със сигурност влизат в следващия парламент и са най-подходящите коалиционни партньори за партията на Бойко Борисов. Съдейки по рязката промяна в отношението към Иван Костов, Борисов е напълно наясно с горните съображения, без авторът им да му ги е представял под каквато и да е форма.
От своя страна, СДС и ДСБ трябва със собствени сили да решат въпроса за подхода си към предстоящите парламентарни избори. Съдбата доста благосклонно им дава възможността, в случай, че влязат в следващото Народно събрание, да оказват значително по-голямо политическо влияние от аритметичния размер на изборните им резултати. Едновременно с това, въпросът за взаимодействието с ГЕРБ изправя и ръководствата на двете партии и редовите им членове пред тежки политически и най-вече морални дилеми. От начина по който ще бъде „отиграна” настоящата политическа ситуация ще зависи запазването на интегритета на двете партии и средносрочното им политическо бъдеще.
* Теодор Дечев е завършил ВИАС през 1984 г. През 2003 г. защитава магистърска степен по политология в СУ “Св. Климент Охридски”. От 2005 до 2007 г. е докторант на свободна подготовка в Институт по социология при БАН. От 2007 г. е доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001г. е заместник министър на труда и социалната политика с ресор индустриални отношения. В периода 2001-2003 е съветник на председателя на КНСБ. През 2002 - 2003г. е експерт на Европейската комисия по въпросите на социалния диалог. В периода 2003 - 2005 г. е член на Икономическия и социален съвет на Р. България.
Заместник председател на Съюза за стопанска инициатива и председател на Съвета на браншовите организации при ССИ. Член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на около тридесет в областта на политологията и индустриалните отношения. Член е на Българската асоциация за политически науки. Титуляр на дисциплината “Трудови конфликти и индустриални отношения” в бакалавърска и магистърска програма на Нов Български Университет. Води магистърски курс „Индустриални и пост индустриални отношения” в СУ „Св. Климент Охридски”. Преподава социология в Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Член е на програмния съвет на Университетския интердисциплинарен център по делови решения и управление на риска в Югозападния университет.