Свобода “там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония”
През 2008 г. се навършват две кръгли годишнини - 130 години от Освобождението и 100 години от Независимостта на царство България
Петър Добрев*
“И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония,” пише през 1871 г. Васил Левски и думите му частично се изпълняват след Освобождението. Народът в Княжество България и Източна Румелия е свободен, макар че България не е пълноправен участник в международните отношения. Но българите от България, Тракия и Македония не са обединени и не всички се радват на равноправие, човешки права и свободен живот.
Не може да се отрече обаче, че разпокъсаната веднага подир Освобождението България прави опити да възстанови неправдите от Берлинския договор. “Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите! Не показва ли това, че просветената и християнската Европа се ръководи още от завоевателний варваризъм на различните Атиловци и Чингис-хановци? От какво тя се боеше, та отдели злощастна Тракия от нейните братия, тая Тракия, която е родила нашата гордост, която е дала хора херои за общочовешката свобода, поети и литератори, която потърси своята свобода с черешови топове,” пита през 1885 г. Захарий Стоянов в своя вестник “Борба” малко преди да стане един от най-дейните участници в Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Останал по чудо жив след Априлското въстание, Захарий Стоянов е един от тези, които продължават да се борят за свобода на българите в България, Тракия и Македония. Усилията му обаче довеждат само до Съединението. Македония, Одринска и Беломорска Тракия, Северна Добруджа и Западните покрайнини отново остават извън пределите на България, а населението с ограничени политически и човешки права. Защо се получава така, че България прави несравнимо по-големи дипломатически усилия, за да върне Източна Румелия в границите си, в сравнение с останалите територии? Защо Захарий Стоянов и хората около него забравят другите земи, където живеят българи?
Истината е малко-по друга. Особено Македония съвсем не е забравена. Непосредствената задача на организирания през 1885 г. от Захарий Стоянов Български таен революционен комитет е освобождението на Македония, което трябва да предшества опитите за осъществяването на целокупна България. За тая цел комитетът влиза в органически връзки с македонското дружество в София, което е пуснало разклонения навсякъде. Едни от най-приближените хора на Захарий са македонците капитан Паница, Димитър Ризов, Н. Генадиев, Андрей Ляпчев, Пере Тошев и др.
През пролетта на 1885 г., пише Д. Ризов, Паница бе съставил един таен комитет в Русе (гдето той бе тогаз военен прокурор) с цел да се направи въстание в Македония, като се изпратят из България чети. “Освен Паница, който бе председател на тоя комитет, носещ името Искра, в него влизаха Филип Тотю (знаменитият войвода), Никола Живков (известният автор на “Шуми Марица”) и няколко офицери от местния гарнизон. Паница бе успял да състави също такива комитети и във Варна (под председателството на покойния регент г. Живков), в Пловдив (под председателството на Захари Стоянов), в София (под мое председателство) и, доколкото си спомням, в Лом,” пише Ризов.
Организацията прави опит за въстание, но румелийското правителство засича доставките на оръжие и повдига обвинения срещу виновните. Това поведение на директорите туркофили предизвиква коренен обрат в комитета на Захарий Стоянов. Тогава той заявява: “Ний вече трябва да работим за съединението на княжеството с Южна България. Румелийското правителство пречи на освобождението на Македония. То е проводило по границата милиция, за да гони и убива нашите чети. За това трябва да гледаме да го свалим и да направим Съединението, че тогава вече ще дойде редът за Македония.”
Въпреки че заявява това, Захарий не престава да пише за Македония, защото според него отмъщението няма как да не „закипи в жилите на ония българи, македонци, тракийци и мизийци, които живеят в свободните части на България и които боли на сърцето за своите братя.”
Във вестник “Борба” Стоянов пише и пророческите думи: “Ние мислиме, че който и да завземе Македония, който и да и стане бъдещ господар, в името на нашето национално величие, в името на свободата, в интереса на съвременните понятия там, в Македония, трябва да умрат няколко хаджидимитровци, думите “Свобода или смърт” трябва да прогърмят по върховете на Пирин. Костите на тия хаджидимитровци, местностите, гдето са паднали те, преданията на жителите и пр. ще да плашат всеки тиранин, който ще владее Македония, а от друга страна, ще да вдъхновяват потомството в бъдещите борби за свобода и човешко право.”
Само осем години по-късно, през 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание… Международното положение на България е такова, че тя няма как да се намеси. Смъртта на хаджидимитровците в Македония и Одринско кара все повече хора да тласкат политиката на държавата към разрешаването на проблема за националното обединение радикално, с военни средства. За това обаче е необходим държавен суверенитет.
Това е една от причините толкова много дипломатически усилия на България да са насочени към датата 22 септември 1908, когато страната обявява своята Независимост. България се нарежда като равноправна държава сред суверенните европейски страни. Мечтата за независима българска държава е осъществена. Войните за национално обединение на България, Тракия и Македония могат да започнат…
Днес, 100 години след обявяването на Независимостта, България продължава да е сред голямото европейско семейство, нещо повече - пълноправен член е на Европейския съюз. Ако това е потвърждение за някаква последователна политика, то тя трябва да се отнася и за свободата и човешките права на българите, останали извън държавните граници.
Днес никой не говори за военни средства, но би било нормално България да защитава, както го е правила след Освобождението, правото на самоопределение, свободата на словото и възможността за равноправен живот на българите навсякъде по света. Особено пък в съседна Македония, където тези права са силно ограничени, а вместо тях виждаме омраза и исторически фалшификации. Ако България е запомнила и научила нещо130 години след Освобождението и 100 години след Независимостта, то тя трябва да реагира по начин, различен от честите PR акции.
* Петър Добрев следва журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Статии на автора могат да се прочетат и в изданията e-vestnik.bg, в. „Култура”, в. „Дневник”, mediapool.bg, както и в личния му блог За българските работи